Стихията помита
беснее и руши без пощада. 
Камък върху камък не остава. 
Но не е приключила. 
След бурята се превръща 
в чудовище озверяло. 
Разкъсва. 
Хапе. 
Драска. 
Няма мира. 
Не спира. 
Изпада в смях лудешки
докато надежда има
ще разкъсва с плам душата. 
И когато нищо не остане 
ще пирува с плътта ми. 
Така душата и лешта изяжда 
оставя само жалката наметка,
за да и се подиграва. 

Да беше Ада
да бях го изтърпяла.  
Но не бе.  
Бях самата аз. 

Сами сме си палачи. 

Останах без думи! Каква красота на изказа, изящество, градация и невероятна кулминация .... Имате бъдеще! Браво! Скоро ще Ви открият!

Благодаря Ви!